Обръщение към академичната общност

Уважаеми колеги – студенти, докторанти, преподаватели и служители на
Софийския Университет „Свети Климент Охридски”,
Днес, 4 ноември, 2013 година се изпълва вече десети ден от окупирането на сградата на Ректората, наложено от група колеги в петък вечерта, 25 октомври.

Най-голямата и най-представителна сграда на най-стария и най-важен наш Университет е затворена, а вратите са опасани с вериги вече десети ден. Студентите не учат, преподавателите не преподават, няколко филиални библиотеки и два музея, както и десетки кабинети на преподаватели са недостъпни. Животът на академичната общност в тази най-необходима сграда на Университета е замрял. Прекъснати са лекциите и семинарите на студенти от Исторически, Философски, Юридически, Факултета по славянски филологии, Факултета по класически и нови филологии, Геолого-географския факултет и Факултета по педагогика.

Няколко хиляди студенти изгубиха пет учебни дни и остава неясно колко още ще изгубят.

Окупирането на университетски сгради е чест феномен в историята на световните университети през ХХ век. Тази окупация е първата университетска криза през ХХI век в нашата страна. Когато я съпоставим с големите катаклизми, преживени от университетската ни общност в историята на ХХ век и документирани за поколенията, с огорчение можем да цитираме думите на д-р Кръстьо Кръстев, написани по повод на първата университетска криза от началото на ХХ век: „бруталното затваряне на университета и разгонването на професори и студенти е скърбен факт като признак: и за ужасающа дивота и безкултурност в висшите политически сфери на страната, и за безсилието на общественото мнение и въобще на всеки духовен фактор в нашия живот”.
За съжаление, това и сега е основната причина, посочвана от нашите гневни колеги като двигател на тяхната крайна форма на съпротива: те са недоволни от ставащото в страната и са убедени, че по никакъв друг начин не могат да предизвикат съществени промени в нея.

Ние, подписалите това обръщение, не сме съгласни с тази форма на протест. Мнозина от нас също са недоволни или възмутени, разтревожени, обезверени, даже ужасени от политическите процеси в нашата страна и глобализирания свят, в който живеем.

Но окупирането на университетски сгради в много случаи от световната университетска история не е водило до никакъв позитивен резултат, а само до вандализъм, грозни силови сблъсъци, загуба на цели месеци от живота на университетското тяло, агресия срещу преподаватели и най-важното – до изгубването на смисъла на университета, до забравяне на неговата мисия и на неговата същина.

Ние споделяме с колегите, които окупираха сградата на Ректората преди десет дни, почти всички техни преценки за тежката криза на институциите в Родината – и в законодателната, и в съдебната, и в изпълнителната власт.

Но нима предизвикването на още една изключително тежка институционална криза в Софийския Университет ще помогне за оздравяването и стабилизирането на останалите институции на властта у нас?

Нима провалянето на учебната година в нашия Университет ще преодолее конфликта между президентската институция и Министерския съвет, който вече прераства във война между тях?

Нима чрез ултимативни и безапелационни искания за оставка на правителството и парламента ще си позволим да обезсмислим вота на три милиона и половина български граждани, даден на 12 май тази година?

Не, колеги. Нашият отговор и на трите въпроса е „НЕ”. Продължаването на тази изключително тежка институционална криза, каквато е окупацията на нашия Университет, няма да помогне с нищо за подобряването на останалите институции на трите власти у нас. Провалянето на учебната година няма да изглади конфликта между изпълнителната и президентската власт. И последно, но не и по важност. Дори и цялата почти 30-хилядна университетска общност да беше в пълно единодушие по искането за оставка на правителството и парламента, ние не бихме имали моралното право да изнудваме обществото и да поставяме себе си над милионите български граждани. Всички ние сме равноправни и равнопоставени, ние по закон сме равни с всички останали български граждани и това е основното в идеала за демокрация от преди двадесет и пет века на територията на Европа.